НОВА НАДЕЖДА ЗА МЕДИИГЕ

Както всяка година на 24 януари, календарен празник на св. Франциск Салски, патрон на католическата преса, папата подписа послание в подготовка на годишното, вече 42-ро, честване на Световния ден на комуникациите, който, както е известно, су състои на първия неделен ден след Петдесятница. Тази годишното послание е посветено на темата „Медиите на кръстопът между стремежа за надмощие и служенето. Да търсим истината за да я споделяме с другите”.
Разделено на 6 параграфа, посланието започва с констатацията за растящото влияние на медиите в съвременното общество, до степен, че същите все по-често се явяват като средство не само за надмощие, а и като водещи играчи в събитията, които те самите създамат с цел надмощието над човека (§ 1). Следва изброяване на заслугите на същите медии за преодоляването на злини и прекрачването на разделенията между хората от различни групи, като способстват за обмяната на информация в световен мащаб, за ограмотяването на световното население, за общуването, демокрацията, диалога между хората и по-голямото разбирателство сред тях. Същевременно обаче те нерядко се превръщат в пособия за провеждането на интереси на отделните играчи на световната сцена, както това става когато са насочени към преследването на идеологически цели или към пласирането на продукти (реклама с невярно съдържание). С претекста, че представят реалната картина на нещата, те в същност нерядко предлагат извинения и изкривени начини на поведение в личния, семейния и обществения живот. С цел да си гарантират аудитория, прибягват даже до престъпване границите на морала, до вулгарности и сцени на насилие. Често предлагат технологии и поощряват начини на живот и поведения, които в крайна сметка водят до все по-щироко разтваряне на ножицата между богати и бедни в световен мащаб (§ 2).
Следователно медиите, а с тях и човечеството, днес се намират пред един кръстопът, пред дилемата да избират между доброто и злото, каквато не сме познавали досега.
Налага се да се запитаме доколко е разумно да позволяваме на медиите да слугуват на безконтролните възможности да се налагат на аудиторията си и да попаднат в ръцете на онези, които си служат с тях за да манипулират съзнанието на хората. Не е ли по-разумно да направим така, че да останат в служба на човека и на доброто (§ 3)?
Следователно –продължава Негово светейшество- ролята, която са си изградили напоследък в обществото, засяга основите на антропологията, т.е. на понятието човек, истинското предизвикателсгво за третото хилядолетие. Медиите днес наистина касаят основни измерение на човека като такъв и на онова, което той представлява. Когато медиите изпускат етичните си котви и се освобождават от обществените си задръжки, те пропускат идеята за централното значение и неприкосновеното достойнство на човека, заплашвайки неговата съвест, неговия свобеден избор и, в крайна сметка, обуславят свободата, даже живота и съвестта му.
Необходимо е медиите да се насочат в защита на човешката личност и на пълното уважение на достойнството му. Съществуват предложения да заговорим за „инфоетика”, както вече говорим за „биоетика” (§ 4).
Не трябва да позволяваме медиите да се превърнат във високоговорители на икономическия материализъм и на нравствения релативизъм, истинските бичове на нашето съвремие. Нека напротив те да станат проводници ва истината пред онези, които са изкушени да я отричат или направо да я рушат. Към тази възвишена и омайваща цел са призовани медиите: да ползват всички изразни форми, все по-красиви и изтънчени, каквито са в състояние да си създадат(§ 5).
Последният параграф (§ 6) от посланието на папата е натоварен с голям оптимизъм, че светлината на Спасителя ще ни помогне да догоним възвишените цели, към които медиите са призовани в служба на човека. Той изтъква също успеха на многобройни медиини програми и продукти, зачитащи човека и неговото достойнство във всички отрасли и направления в света на медиите и комуникациите.

ТОНИ БЛЕЪР, КАТОЛИК

Най-дълготрайният великобритански премиер след Втората световна война, Тони Блеър, по Коледа официално бе приет в католическата църква, след няколкогодишна катехистична подготовка. От години той проявяваше интерес към католическото вероизповедание на семейството си и редовно посещаваше католически служби, но чакаше края на мандата си като министър председател за да не озадачи общественото мнение на острова, което от времето на Реъормацията през ХVІ век ненавижда католици на ръководни места в страната, като за няакои държавни постове, каквито са крал или кралица, са изрично забранени по закон. Въпреки това, католическото вероизповедание във Великобритания е днес най.широко практикуваното в страната, и много клирици от официалната англиканска църква изрично клонят към католицизма. Няколко стотин духовници от различен ранг преминаха през последните години в лоното на католическата цэрква, най-вече покрай спора бушуващ при тях за въвеждането на жени свещеници и епископи в системата на църквата им. На 7 юни миналата година Тони Блеър беше на аудиенция при папа Бенедикт ХVІ във Ватикана.

ЙЕЗУИТИ НА СЪБОР

От 7 януари в генералната им квартира в Рим, недалеч от Ватикана, се провежда 35-тото Генерално Събрание на ордена на отците йезуити, най-многобройната и, по мнение на наблюдатели, най-мощната структура на католическата църква, специално ангажирана в сектора на културата и мисионерсттвото. Въпреки че по статут генераолният им настоятел е избран пожизнено (както впрочем папата и затова известен с прозвището „черния папа” по цвета на облеклото им), това събрание ще трябва да избере новия им генерален настояател, поради оставката на ностоящия, отец Петер-Ханс Колвенбах, приета като изключение от Негово светейшество предвид напредналата възраст на титуляра, който скоро ще навърши 80 години. Участват в събора 225 члевове на ордена, от които 217 са велики избиратели представляващи големите континентални подразделения на общността им, с 18 делегати от Африка, 40 от Латинска Америка, 64 от Азия и Австралия, 69 от Европа и 34 от Северна Америка. В интервю за ватиканския официоз L’Osservatore Romano от 5 януари отец Колвенбах заяви, че обществото на отците йезуити на настоящото събрание ще даде израз на онова, което ще трябва да бъде предприето с оглед бъдещето на ордена. Както по-нататък обясни, събранието започва с оценка на настоящото положение, с положителните и отрицателните нюанси на картината. От този анализ би трябвало да се породи образа на човека, който ще ръководи ордена по пътя начертан им от Бога, дали ще бъде пророк или мъдрец, обновител или готов на компромиси, съзерцател или активист, човек на пробива или човек ва единението Нишката, която обвързва всичики йезуити, действащи в най-различни ситуации по цялото земно кълбо, е тяхната погранична мисия, да се подвизават по границите, които някога бяха тези на хрискиянския свят, а днес преминават между евангелието и съвременната келтура, между вярата и науката, между църквата и обществото, между „благата вест” и един объркан свят. Ще ни се налагат най-разнообразни решения, които обаче ще трябва да се крепят на следващите три критерия: възвестяване на Божието слово, съпричастие в живота на Христа, свидетелснване за любовта, която Духът иска и подхранва в нас. Навлизайки в конкретиката на мисията, която се очаква орденът на йезуитите да изпълнява през следващите години, отец Колвенбах спомена специално перспективата да възстановят присъствието си в Китай, страната, която е била обект на техния апостолат още от началото на съществуването на ордена през ХVІ век до прокудването им от там през 1949 г.

БЛАГОВЕСТИЕ И ПРОЗЕЛИТИЗЪМ

Предвид растящата обърканост на мнозина, вътре и извън църквата, за смисъла на евангелизацията, т.е. разпространяването на христианското послание в света, вероучителният отдел на светия престол в средата на декември разпространи документ с обяснения що е това да разпространяваш Словото и как то се различава от прозелитизма, който плаши много хора, и релативизма, от който пък страдат даже членове на църквата. Озаглавен „Доктринна бележка относно някои аспекти от евангелицацията” , новият ватикански документ е продукт на дългогодишно наблюдении на ситуацията и консултации между специалистите от вероучителния отдел още от времето когато той се ръководеше от настоящия папа до преди избирането му на върха на църковната система преди три години.
Текстът изхожда от констатацията за растящите недоразумения ширещи се напоследък по повод мисията на църквата да възвестява Божията любов на всички хора, като някои считат, че не е нужно да проповядваме обръщането в християнската вяра, тъй като било възможно да се постигне спасение и без човек да познава Христа и без да бъде включен изрично в църквата. Това, подчертава документът, се дължи на доминиращия днес в обществото и в съвременната култура релативизъм, който отрича възможността човешкия ум да позняава истината. Срещу подобна нагласа в документа се насърчава предлагането на християнската истина и диалога по нея с другите, при зачитането на пълната свобода на всяко човешко същество. Става въпрос –обяснява документът – „за едно правилно предложение и за една услуга, които биха могли да направят по-ползотворни отношенията между хората” . Същото важи, освен за отделните хора, също и за различните културни среди, тъй като евангерието не представлява някакво ограничение, а е богатство достъпно за всички: „Всяка среща с отделния човек или с дадена култура е в състояние да разкрие нови възможности за евангелието, може би недостатъчно изразени преди това, които ще обогатят живота както на вярващите, така и на църквата”.
В този смисъл не е евангелизация диалогът , ако е придружен с насилие или с внушения незачитащи достойнството и религиозната свобода на другия. Разширяването на периметъра на църквата – се подчертава- не означава разпространяването на някаква властова група в чужди територии, а въвличане в мрежата от Христови приятели, която свързва помежду им небе и земя, континенти и епохи.
Църквата, от католическа гледна точка, е носител на Божието присъствие сред хората и следователно се явява като проводник на истинското хуманизиране на човека и на света.
Текстът държи да изтъкне, с думите на Втория ватикански събор, че зачитането на религиозната свобода на другия и насърчаването й не трябва да означава безразличие спряма истинато и доброто. Напротив любовта е онази, която стимулира Христовите последователи да възвестяват на всички спасителната истина!
Специално внимание обръща новият ватикански документ на въпроса за съотношението между евангелизация (възвестяването на християнската вяра) и икуменизъм (делото за обединението на християните). Те не трябва да се смятат като противоположни: напротив, разединението на християните е онова, което най-сериозно пречи на разпространението на християнската вяра. Ако християните успеят да се явят пред другите религии в един обединен фронт, проповядването ще се окаже много по-ефикасно. Там където живеят други християни –както в България, например- католиците са призовани за проявяват искрено уважение към традициите и духовните им богатства, както и желание за сътрудничество.
„ В случай, че християнин не католик, убеден в истината на католическата църква, поиска да да бъде приет в пълното общение с нея, фактът трябва да бъде погледнат като дело на Светия дух и израз на религиозна свобода, и в никакъв слеучай не трябва да се порицава като плод на прозелитизъм, в отрицателния смисъл на термина, както понякога се разбира. Документът завършва с характерния за ностоящия папа призив: „Възвестяването и свидетелстването за Христовото евангелие представляват първата услуга, която християните могат да предложат на всеки човек и на цялото човечество”

Подаръци от францисканите

На 10 януари в училището в Бърдарски геран имаше изненада за всички. Францисканите конвентуалци от енорията в Плевен донесоха подаръци за децата.
Свещениците Станислав Жемински, Ярослав Барткиевич, брат Марек Шубзда и отец Асен Генов, енорийският свещеник, зарадваха възпитаниците на Детския дом в селото и всички деца в училището. Свещениците се поинтересуваха от какво друго имат нужда децата и следващия път ще донесат бои, химикалки, тетрадки и други ученически пособия.

Органов концерт в софийската катедрала

На 17 декември 2007 г. (понеделник) от 19 ч. в католическата катедрала “Свети Йосиф” в София ще се има органов концерт, организиран от Полския институт в София и католическата енория.

Органистът е проф. Анджей Хорошински от Полша.

В програмата са творби на Бах, Клерамбо, Вивалди, Сен-Санс, Шопен, Карол Шимановски, Мечислав Сужински. Входът е безплатен.

Анджей Хорошински - органист, композитор и преподавател, е завършил с отличие Музикалната академия във Варшава. Изнася концерти в почти всички европейски страни, в Израел, САЩ, Канада, Япония. Свири в реномирани зали като Националната филхармония във Варшава, Koncerthuset в Стокхолм, катедралата "Нотр Дам" в Париж, King s College Chappel в Кеймбридж, аулата "Павел Шести" във Ватикана, катедралата "Св. Патрик" в Ню Йорк. Автор е на концерт за орган и оркестър, на камерна, органова, хорова и филмова музика, на транскрипции на оркестрови творби за орган. Води майсторски класове в много европейски страни, в САЩ, Япония, Южна Корея и Израел. Член е на журито на органови конкурси във Франция, Германия и Полша. Музикантът е консултант и автор на множество проекти в областта на строителството на органи в Полша.

НОВА ПАПСКА ЕНЦИКЛИКА: НАДЕЖДАТА

Да вярваш с надежда-да се надяваш с вяра!

В навечерието на предколедния сезон, когато за западните християни започва новия годишен литургичен цикъл, на 30 ноември папа Бенедикт ХVІ ни изненада с втората енциклика от стъпването си на папския престол преди по-малко от три години, озаглавена, на латински език “Spe salvi”, думи на Апостола до Римляни (8, 24), които по текста на синодалното издание на Библията звучат „Вашето спасение е в надеждата”. Във вероучителната система на католическата църква папските енциклики се нареждат на първо място по авторитет и доктринна изправност след догматичните определения или уточнения, издадени от вселенски събор или от папа, говорещ с пълната власт на папското си служене, известно като “ex cathedra”. Предишната му първа енциклика, със затлавие “Deus caritas est”, за която четете в в брой 2 от 2006 г. на в. Абагар, беше посветена на въпроса за християнската любов. С настоящата тема Светия отец преполовява пътя към изясняването на основната богословска триада християнски добродетели: вяра, надежда и любов, залегнали и в популярното понятие за името на българската столица, кръстена на светата мъченица София, майката на трите дъщери Вяра, Надежда и Любов. Редно е да очакваме, че тема на следващата му енциклика ще бъде въпросът за вярата.

В свойствения си стил папа Бенедикт развива тезата си изхождайки от библейските текстове, където става въпрос за тази духовна сила, надеждата, и проследявайки конкретното й приложение в историята на църквата и в живота на християните, с многобройни и силни примери в поведението на подвижници и мъченици на християнската вяра.

Документът, от общо 80 страници А4,основно разделен на 49 последователно номерирани параграфи (по които в бъдеще ще бъде цитиран), след увод от един параграф (§ 1) е разделен на две части, от които първата (§§ 2-31) обяснява от различни гледни точки понятието „християнска надежда”, а втората локализира и посочва ситуациите при които се подхранва и расте надеждата у християните (§§ 32-48), като един последен параграф представя Божията майка като пример и идеал за обнадеждените християни (§49).
Заглавия и подзаглавия, които придружават текста, ще бъдат без съмнение от полза за да си направим една предварителна представа за материята третирана тъй компетентно от Светия отец: Вярата е надежда (§§ 2-3); Новозаветното и древноцърковното понятие за надеждата, основаваща се на вярата (§§ 4-9); Какво представлява вечният живот? (§§ 10-12); Егоистична ли е християнската надежда? (§§ 13-15); Еволюцията на християнската вяра-надежда в съвременния свят (§§ 16-23); Истинският облик на християнската надежда (§§ 24-31). Навлизайки в темата за конкретните ситуации, където по-лесно и по-буйно вирее християнската надежда, новата папска енциклика специално изтъква: молитвения живот (§§ 32-34), благотворителността и страданието (§; 35-40), мисълта за Страшния съд (§§ 41-48) и накрая, като заключение, примера на Пресветата дева (49).


Тъй като последният текст на папата е крайно богат и сложен в разгъването си и трудно може да бъде обобщен чрез сухи изречения, ще се опитаме да представим някои от характерните му точки, считани за особено оригинални от повечето коментари, появили се непосредствено след публикуването на енцикликата.

Вярата е надежда
Още в уводния си параграф авторът поставя въпроса за взаимодействието на двете основни християнски добродетели –вярата и надеждата. Като разглежда редица основни библейски пасажи, специално такива от новозаветните книги, като посланията на апостолите, стига до заключението, че вяра и надежда за християните не само са тясно свързани, а че също нерядко свободно си разменят контурите, както например в Първо съборно послание на Петър (3, 15), така че вярата да прилича на надеждата, а надеждата –на вярата.
Благовестието (на древно-гръцки,евангелието), че Христос е възкръснал, не е просто някаква информация, която сме призовани да приемем като вярна, а още повече като събитие свързано със съдбата ни: че по-силата на Христовото възкресение и ние ще постигнем нов живот. Затова християните благовестят, като убеждават, с думи и поведение, че идва спасението. „Можем с право да кажем- пише папата – че християнството не се явяваше само като някаква `блага вест`- едно съобщение с неизвестно дотогава съдържание....Това означава, че Евангелието не е просто някаква комуникация за неща, които сега узнаваме, а съобщение, което произвежда събития и променя живота. Тъмната врата на времето, на бъдещето, широко се разтваря. Оня, който има надежда, живее различно от: получил е нов живот” (§ 2).
В предишен брой на вестника (Виж „Вярата –терзание на безверието”, Абагар 10, 2007) обяснявахме, как от тази жизнена близост на понятията следва възможността да черпим духовна сила от едната или от другата при изкушение във вярата или, съответно, при отчаяние в живота.


Тя не е само блян
По нататък (§ 7-9) Светият отец взема отношение по едно вековно разминаване между християните с католически и православни убеждения и тези приели постулатите на реформацията от ХVІ век. Докато последните редуцират съдържанието на вярата до субективното си убеждение, че обещанията (в същност, спасението) ще бъдат постигнати само в бъдещето, към което се стремим по силата на християнската си надежда ( респективно упование), християните с по-далечни корени поддържат тезата, че във вярващия вече съществува зародиша, зачатъка на обещаните неща, с които са действително свързани още отсега чрез Божията благодат и светите тайнства, най-вече чрез Пресветата евхаристия.

Тя е дейна и в живото, и в обществото
Подобно мнение би трябвало да влия също на вижданията на християните за структурата на обществото и на реда във вселената (§§ 4-6). Доколкото несправедливото разпределение на благата между хората днес не може всеоще да бъде премахнато по силата на християнските ни убеждения, остава вярно, че християнинът не може да гледа на другите –и да действа в последствие - освен като към чеда Божи и братя в Христа, както и що се отнася до вселената, че тя не робува изключително на астрофизическо закономерие, на космически каприз, или на на астрологията, а е послушна на Божието провидение и воля.

Крайната й цел –вечния живот
Крайният стремеж на вярващия, както изповядва (чрез кръстниците), в рамките на обреда (в Западната църква) в предверието на храма, когато предстои да приеме Светото кръщение, е „вечния живот”. Което означава, че тази е целта, която той ще преследва през всички дни от съзнателния си христиански живот. Светият отец си дава сметка, как свъременният човек в същност изпитва противоречиви чувства, що се отнася до живот-без край (§ 10). От една страна, иска да живве, обаче според начина и мярката на сегашния живот, какъвто познава тук на земята и в обстановката на събитията около себе си. Като вижда този живот в условията на надпреварата с другите, с отпадащите си физически и психически сили, всяко удължение –още повече ако е безкрайно- с придружаващите го процеси на състаряване и прогресивна зависимост от другите – не може да му се струва идеално. Така че живот и смърт непристойно се смесват във въображението на съвременния човек, особено невяращия или вторично вярващия. С помоща на Августин Блажени, когото от младините си е изучавал, папата ни връща към тази основна тайна на вечния живот, като осъществяване на една мечта, безсмъртието, присъща на всяко човешко същество, обаче извън и даже противно на конкретните му представи за живота, тъй както го среща около себе си. Става въпрос за постигане на едно щастие, което никой повече няма до ни отнеме, както впрочем сам Спасителят ни уверява в евангелието от Йоана (16, 22): „ Ще се зарадва сърцето ви, и радостта ви никой няма да ви отнеме” (§§ 10-12).


Има надежда, и надежда
В едно обстойно подразделение на текста си папата разчиства представата за надеждата, каквато обчеството си е създало от Ренесанса насам, като стремеж заа овладяване на действителността чрез свободния разум на човека, довело с времето до мащабните покушения и срещу разума, и срещу свободата на човека, именно защото и двата считани за неподчинени на Бога, който ни зове към живот и щастие от друго качество (§§ 16 -23). В отговор Светият отец призовава двете страни, вярващи и децата на „просветлението”, да навлязат в полезен диалог за целите и границите на прогреса, през етапите предложени му от разума и свободата на човека. От християнска гледна точка тези граници касаят нравственността на човека (Десетозаконието вписано в сърцето на всяк човешко същество) и неговата свобода на избор при всички условия, даже с риск да греши. Те не могат да бъдат прекрачени безнаказано в името на прогреса, който би накърнил не само достойнството, а и естеството на човека, създаден свободен по образ и подобие на Бога.

Във втория основен раздел на документа (§§ 32-48) Светият отец разглежда конкретиката на ситуациите, където за християнина по буйно се разраства надеждата в духа му. Това са молитвата, деятелността, страданието, мисълта за Страшния съд.

Молитвата
Молитвата ме насочва към Бога –към оня, който със сигурност ще ме изслуша във моите мъки и въжделения, даже когато всички други са ми обърнали гръб. Светият отец цитира примера на виетнамския калдинал Нгуен ван Туан, описан в автобиографичната му книга „Молитви на надеждата”, където обяснява, как успял да запази духовно равновесие по време на 9-годишната тотална изолация в комунистическия лагер, където е бил задържан след установяването на режима в средата на 70-те години: въпреки мълчанието на всичко друго, той непрестанно говори с Бога и чувства как надеждата за избавление ежедневно расте у душата му. Това, както обяснява папата, напълно отговаря на казаното от Августин Блажени за молитвата като упражнение на надеждата –колко по-далечно изглежда постигането на желаната цел, толкова по-силно наплива молитвеното настроение (§ 33).


Деятелност и страдание
Да действаш, да изпълняваш задачи и да гониш цели е израз на надежда в бъдещето –даже такива, които касаят ежедневието ти, като икономиката и политиката. Те също се превръщат в стапала за духа когато човек осъзнае тяхната посредственост и подчиненост на върховната цел –изпълнението на Божията воля и постигането на вечното спасение.
Това става още по-ясно при положение на страдание и телесна немощ. Когато човек успее да превърне болката и безсилието си в позитивно настроение към битието, това означава, че е изчистил пътя към крайната цел, която вярата, т.е. Бог, му гарантира.

Ден последен, ден Господен
В последните параграфи на този основен документ Светият отец се връща към едно понятие от Символа на вярата, Страшния съд – времето и мястото на Божията присъда за делата на хората, тъй картинно описан в Евангелието според Матея, и мощно предаден от Микеланджело в стенописа си в Сикстинската капела във Ватикана. Най често разглеждана като време за равносметка, тази апокалиптична развръзка в историята на човечеството, по думите на папата, се явява като възтържествуване на Божиите обещания –да награди постоянствалите във вярата, надеждата и лябовта, не само с признанието за тяхната праволинейност, а с вечния живот в неговото царство, тъй дълго мечтано и преследвано.
До страшния съдия, накрая (§ 49), както е традиция за основните документи последните няколко папи, като фон на всичко обрисувано в документа, се явява фигурата на Божията майка, образец и стимул за християните по-пътя към обещаното избавление, с право наричана „майка на добрата надежда”.

Архим. Проф. ГЕОРГИ ЕЛДЪРОВ