НОВА ПАПСКА ЕНЦИКЛИКА: НАДЕЖДАТА

Да вярваш с надежда-да се надяваш с вяра!

В навечерието на предколедния сезон, когато за западните християни започва новия годишен литургичен цикъл, на 30 ноември папа Бенедикт ХVІ ни изненада с втората енциклика от стъпването си на папския престол преди по-малко от три години, озаглавена, на латински език “Spe salvi”, думи на Апостола до Римляни (8, 24), които по текста на синодалното издание на Библията звучат „Вашето спасение е в надеждата”. Във вероучителната система на католическата църква папските енциклики се нареждат на първо място по авторитет и доктринна изправност след догматичните определения или уточнения, издадени от вселенски събор или от папа, говорещ с пълната власт на папското си служене, известно като “ex cathedra”. Предишната му първа енциклика, със затлавие “Deus caritas est”, за която четете в в брой 2 от 2006 г. на в. Абагар, беше посветена на въпроса за християнската любов. С настоящата тема Светия отец преполовява пътя към изясняването на основната богословска триада християнски добродетели: вяра, надежда и любов, залегнали и в популярното понятие за името на българската столица, кръстена на светата мъченица София, майката на трите дъщери Вяра, Надежда и Любов. Редно е да очакваме, че тема на следващата му енциклика ще бъде въпросът за вярата.

В свойствения си стил папа Бенедикт развива тезата си изхождайки от библейските текстове, където става въпрос за тази духовна сила, надеждата, и проследявайки конкретното й приложение в историята на църквата и в живота на християните, с многобройни и силни примери в поведението на подвижници и мъченици на християнската вяра.

Документът, от общо 80 страници А4,основно разделен на 49 последователно номерирани параграфи (по които в бъдеще ще бъде цитиран), след увод от един параграф (§ 1) е разделен на две части, от които първата (§§ 2-31) обяснява от различни гледни точки понятието „християнска надежда”, а втората локализира и посочва ситуациите при които се подхранва и расте надеждата у християните (§§ 32-48), като един последен параграф представя Божията майка като пример и идеал за обнадеждените християни (§49).
Заглавия и подзаглавия, които придружават текста, ще бъдат без съмнение от полза за да си направим една предварителна представа за материята третирана тъй компетентно от Светия отец: Вярата е надежда (§§ 2-3); Новозаветното и древноцърковното понятие за надеждата, основаваща се на вярата (§§ 4-9); Какво представлява вечният живот? (§§ 10-12); Егоистична ли е християнската надежда? (§§ 13-15); Еволюцията на християнската вяра-надежда в съвременния свят (§§ 16-23); Истинският облик на християнската надежда (§§ 24-31). Навлизайки в темата за конкретните ситуации, където по-лесно и по-буйно вирее християнската надежда, новата папска енциклика специално изтъква: молитвения живот (§§ 32-34), благотворителността и страданието (§; 35-40), мисълта за Страшния съд (§§ 41-48) и накрая, като заключение, примера на Пресветата дева (49).


Тъй като последният текст на папата е крайно богат и сложен в разгъването си и трудно може да бъде обобщен чрез сухи изречения, ще се опитаме да представим някои от характерните му точки, считани за особено оригинални от повечето коментари, появили се непосредствено след публикуването на енцикликата.

Вярата е надежда
Още в уводния си параграф авторът поставя въпроса за взаимодействието на двете основни християнски добродетели –вярата и надеждата. Като разглежда редица основни библейски пасажи, специално такива от новозаветните книги, като посланията на апостолите, стига до заключението, че вяра и надежда за християните не само са тясно свързани, а че също нерядко свободно си разменят контурите, както например в Първо съборно послание на Петър (3, 15), така че вярата да прилича на надеждата, а надеждата –на вярата.
Благовестието (на древно-гръцки,евангелието), че Христос е възкръснал, не е просто някаква информация, която сме призовани да приемем като вярна, а още повече като събитие свързано със съдбата ни: че по-силата на Христовото възкресение и ние ще постигнем нов живот. Затова християните благовестят, като убеждават, с думи и поведение, че идва спасението. „Можем с право да кажем- пише папата – че християнството не се явяваше само като някаква `блага вест`- едно съобщение с неизвестно дотогава съдържание....Това означава, че Евангелието не е просто някаква комуникация за неща, които сега узнаваме, а съобщение, което произвежда събития и променя живота. Тъмната врата на времето, на бъдещето, широко се разтваря. Оня, който има надежда, живее различно от: получил е нов живот” (§ 2).
В предишен брой на вестника (Виж „Вярата –терзание на безверието”, Абагар 10, 2007) обяснявахме, как от тази жизнена близост на понятията следва възможността да черпим духовна сила от едната или от другата при изкушение във вярата или, съответно, при отчаяние в живота.


Тя не е само блян
По нататък (§ 7-9) Светият отец взема отношение по едно вековно разминаване между християните с католически и православни убеждения и тези приели постулатите на реформацията от ХVІ век. Докато последните редуцират съдържанието на вярата до субективното си убеждение, че обещанията (в същност, спасението) ще бъдат постигнати само в бъдещето, към което се стремим по силата на християнската си надежда ( респективно упование), християните с по-далечни корени поддържат тезата, че във вярващия вече съществува зародиша, зачатъка на обещаните неща, с които са действително свързани още отсега чрез Божията благодат и светите тайнства, най-вече чрез Пресветата евхаристия.

Тя е дейна и в живото, и в обществото
Подобно мнение би трябвало да влия също на вижданията на християните за структурата на обществото и на реда във вселената (§§ 4-6). Доколкото несправедливото разпределение на благата между хората днес не може всеоще да бъде премахнато по силата на християнските ни убеждения, остава вярно, че християнинът не може да гледа на другите –и да действа в последствие - освен като към чеда Божи и братя в Христа, както и що се отнася до вселената, че тя не робува изключително на астрофизическо закономерие, на космически каприз, или на на астрологията, а е послушна на Божието провидение и воля.

Крайната й цел –вечния живот
Крайният стремеж на вярващия, както изповядва (чрез кръстниците), в рамките на обреда (в Западната църква) в предверието на храма, когато предстои да приеме Светото кръщение, е „вечния живот”. Което означава, че тази е целта, която той ще преследва през всички дни от съзнателния си христиански живот. Светият отец си дава сметка, как свъременният човек в същност изпитва противоречиви чувства, що се отнася до живот-без край (§ 10). От една страна, иска да живве, обаче според начина и мярката на сегашния живот, какъвто познава тук на земята и в обстановката на събитията около себе си. Като вижда този живот в условията на надпреварата с другите, с отпадащите си физически и психически сили, всяко удължение –още повече ако е безкрайно- с придружаващите го процеси на състаряване и прогресивна зависимост от другите – не може да му се струва идеално. Така че живот и смърт непристойно се смесват във въображението на съвременния човек, особено невяращия или вторично вярващия. С помоща на Августин Блажени, когото от младините си е изучавал, папата ни връща към тази основна тайна на вечния живот, като осъществяване на една мечта, безсмъртието, присъща на всяко човешко същество, обаче извън и даже противно на конкретните му представи за живота, тъй както го среща около себе си. Става въпрос за постигане на едно щастие, което никой повече няма до ни отнеме, както впрочем сам Спасителят ни уверява в евангелието от Йоана (16, 22): „ Ще се зарадва сърцето ви, и радостта ви никой няма да ви отнеме” (§§ 10-12).


Има надежда, и надежда
В едно обстойно подразделение на текста си папата разчиства представата за надеждата, каквато обчеството си е създало от Ренесанса насам, като стремеж заа овладяване на действителността чрез свободния разум на човека, довело с времето до мащабните покушения и срещу разума, и срещу свободата на човека, именно защото и двата считани за неподчинени на Бога, който ни зове към живот и щастие от друго качество (§§ 16 -23). В отговор Светият отец призовава двете страни, вярващи и децата на „просветлението”, да навлязат в полезен диалог за целите и границите на прогреса, през етапите предложени му от разума и свободата на човека. От християнска гледна точка тези граници касаят нравственността на човека (Десетозаконието вписано в сърцето на всяк човешко същество) и неговата свобода на избор при всички условия, даже с риск да греши. Те не могат да бъдат прекрачени безнаказано в името на прогреса, който би накърнил не само достойнството, а и естеството на човека, създаден свободен по образ и подобие на Бога.

Във втория основен раздел на документа (§§ 32-48) Светият отец разглежда конкретиката на ситуациите, където за християнина по буйно се разраства надеждата в духа му. Това са молитвата, деятелността, страданието, мисълта за Страшния съд.

Молитвата
Молитвата ме насочва към Бога –към оня, който със сигурност ще ме изслуша във моите мъки и въжделения, даже когато всички други са ми обърнали гръб. Светият отец цитира примера на виетнамския калдинал Нгуен ван Туан, описан в автобиографичната му книга „Молитви на надеждата”, където обяснява, как успял да запази духовно равновесие по време на 9-годишната тотална изолация в комунистическия лагер, където е бил задържан след установяването на режима в средата на 70-те години: въпреки мълчанието на всичко друго, той непрестанно говори с Бога и чувства как надеждата за избавление ежедневно расте у душата му. Това, както обяснява папата, напълно отговаря на казаното от Августин Блажени за молитвата като упражнение на надеждата –колко по-далечно изглежда постигането на желаната цел, толкова по-силно наплива молитвеното настроение (§ 33).


Деятелност и страдание
Да действаш, да изпълняваш задачи и да гониш цели е израз на надежда в бъдещето –даже такива, които касаят ежедневието ти, като икономиката и политиката. Те също се превръщат в стапала за духа когато човек осъзнае тяхната посредственост и подчиненост на върховната цел –изпълнението на Божията воля и постигането на вечното спасение.
Това става още по-ясно при положение на страдание и телесна немощ. Когато човек успее да превърне болката и безсилието си в позитивно настроение към битието, това означава, че е изчистил пътя към крайната цел, която вярата, т.е. Бог, му гарантира.

Ден последен, ден Господен
В последните параграфи на този основен документ Светият отец се връща към едно понятие от Символа на вярата, Страшния съд – времето и мястото на Божията присъда за делата на хората, тъй картинно описан в Евангелието според Матея, и мощно предаден от Микеланджело в стенописа си в Сикстинската капела във Ватикана. Най често разглеждана като време за равносметка, тази апокалиптична развръзка в историята на човечеството, по думите на папата, се явява като възтържествуване на Божиите обещания –да награди постоянствалите във вярата, надеждата и лябовта, не само с признанието за тяхната праволинейност, а с вечния живот в неговото царство, тъй дълго мечтано и преследвано.
До страшния съдия, накрая (§ 49), както е традиция за основните документи последните няколко папи, като фон на всичко обрисувано в документа, се явява фигурата на Божията майка, образец и стимул за християните по-пътя към обещаното избавление, с право наричана „майка на добрата надежда”.

Архим. Проф. ГЕОРГИ ЕЛДЪРОВ